Всичко започна в един прекрасен, слънчев летен ден, когато тя (дъщеря ни) навърши заветните 2. И може би някои биха казали, че преувеличавам и че не е възможно точно в деня, в който навърши 2 години да навлезе в периода, наречен детски пубертет или също така “ужасните две”, ама ей на – точно тогава се случи, заклевам се.
Кратка предистория: дъщеря ни винаги е било едно кротко, усмихнато бебе, което като едно пухкаво плюшено мече винаги е давало да го мачкаш, гушкаш, пощипваш по меките бузки, целуваш и изобщо на теб ти идва да си изсипеш цялата любов върху нея като със самосвал и дори на моменти се чудиш, дали няма да го задушиш това дете от толкова любов и прегръдки, а тя в отговор само ще ти покаже най-чаровната си усмивка и ще протегне ръце за ОЩЕ! През първите 3 месеца след раждането тя плака може би веднъж, после за следващите 3 вероятно още един до маааксимум два пъти. И не, мили майки, моля ви не ме мразете, не всичко бе така перфектно както звучи, но рев наистина почти нямаше.
Понятието “тантрум“ на нас в първите 2 години не ни говореше нищо повече от, да речем, индиански термин за танц против суша. Истеричен рев ли? Сцени ли? Драми ли? Ооо, при нас такова нещо няма.
Точно за това, когато на рождения ѝ ден друсна своя първи тантрум, ние направо онемяхме. Зрелищният спектакъл се случи на седалката на колелото на път за вкъщи, връщайки се от един парк с животни. Да, тя се беше преуморила, пренаситила от емоции и всичко просто ѝ беше дошло в повече. Тя вина в случая няма, ние просто не предвидихме, че това ще се случи. Имахме 27 минути път с колелата до вкъщи, от които в 27 от тях нашето “кротко” пораснало бебе се мяташе на седалката на колелото като шаран, озвучавайки в същото това ужасно време цяла западна Германия и може би малка част от Холандия. Тя – на седалката на колелото, което (слава Богу!) баща ѝ управляваше, аз – зад тях, молейки се да не се метнат в някой трънлив храст или още по-зле – директно на шосето, така както лакатушеше колелото на моменти…. Гледах изобщо да не поглеждам хората в очите, които ставаха свидетели на брилянтната сцена и псувах наум на 4 езика при всеки следващ червен светофар, а както може би се сещате – всичките 639 светофара по пътя светваха в червено, в момента, в който ги приближавахме, сякаш имаха специални сензори, засичащи стресовите ни нива.
Пристигнахме най-накрая вкъщи, след което тя заспа, тотално изтощена. Аз пък от своя страна реших, че на нашия мъж в семейството една ревяща жена не му е достатъчна и ревнах на свой ред, чувствайки се едновременно виновна, напрегната и ментално изтощена. Все пак това беше първият път, в който нещо подобно ни се случваше и аз съвсем не бях подготвена. И така, както се лееха сълзи от мен и периодично подхълцвах, моят съобразителен мъж каза през усмивка “Не беше чак толкова зле”, при което аз го пронизах с най-укорителния си поглед, на който бях способна и в който той трябваше да прочете “ПО–ДОБРЕ ЗАМЪЛЧИ НА МО–МЕН–ТА!!!!”, но той май разбра “Трябва да я ‘ободря!’” и за съжаление продължи да говори. Каза ми мъдро как в такива ситуации ние ТРЯБВА да сме абсолютно спокойни и да съм се била успокоила, при което аз, разбира се, НЕ СЕ успокоих.
След този емблематичен случай имаше около 2 седмици сравнително спокойствие и нормалност, като изведнъж сякаш този детски пубертет я връхлетя с пълна сила и я облада! Всели се в нея като невидима извънземна сила и изведнъж нашето вече пораснало миличко и кротко бебче стана един умален вариант на комунистически лидер. Тя взе да осъзнава, че има характер, воля, свои предпочитания и право на избор, което колкото и да звучи примамливо хубаво, за едно крехко дете това изведнъж се превръща в огромна отговорност и тежест, с което то психически не е способно да се справи подобаващо. Мама и тате са наясно и са прочели вече един тон литература по този въпрос и сме изгледали поне 8 уебинара от видни психолози. Това е период, който неминуемо рано или късно идва при всяко 2-3-годишно дете и макар теоретично да знаехме как да се справим с потенциални критични ситуации, то на практика предизвикателството се оказа по-голямо отколкото очаквахме.
В началото лично аз приемах всеки истеричен делириум като неспособност да се справя със ситуацията и упреквах себе си, но ситуациите бяха (и продължават да бъдат) понякога толкова абсурдно комични, че в един момент ние с баща ѝ тотално претръпнахме и когато тя се тръшне за пореден път на земята за това, че примерно иска да си пийне вода НЕ В ТАЗИ СТАЯ, а в ДРУГАТА (в спалнята!), и то не как да е, а СЕДНАЛА НА ТОЧНО ЕДИН ОПРЕДЕЛЕН СТОЛ ПО ТОЧНО ЕДИН ОПРЕДЕЛЕН НАЧИН на нас честно казано ни идва да прихнем да се смеем поради абсурдността на “проблема”, но в крайна сметка изчакваме търпеливо бурята от само себе си да загуби инерция и много често просто внезапно сменяме темата, при което тя забравя, за какво е била цялата драма, случила се едва 30 секунди по-рано. И, разбира се, след всяка ситуация гледаме да поговорим, да обърнем внимание на чувствата и емоциите, които е изпитала, и да ѝ кажем и покажем, че я обичаме.
Но да се върнем към комичната страна.. Ето някои ситуации, които ме карат още да се смея като се сетя за тях:
Обядваме спагети. Тя приключи и държеше да седне при мен, докато аз си доям своите. Всичко наред, докато аз не хапнах последната си хапка, при което се чу едно силно “НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”. Аз: “Какво има?”, тя: “НЕ И’КААААААМ”, аз: “Какво не искаш?” тя: :Не и’кам папаш сичТи твои ‘пагетииииии” – и се започна…. (facepalm)
Ставаме от сън. Отиваме в банята, за да пишка, както правим абсолютно всяка сутрин, но тази сутрин тя изведнъж казва “НЕЕЕ”. Аз: “?!?!” А тя вече е легнала на земята, реве и размахва енергично с крака и ръце. Казах ѝ, че не е нужно да пишка, ако не ѝ се пишка и съумях някак да я взема в себе си и да я гушна, а тя започна да скандира “И’КАААААМ”. Аз (докато я гушкам!): Какво искаш? Тя: “МЕНЕ ГУШКААААААШ” (facepalm)
Рано сутрин: наспана, облечена, сресана и вече дори с фибичка в буйните си коси. Усмихната и бодра! Истинско ангелче, би казал някой дори! Закуската е приготвена и аз както обикновено я слагам на масата пред нейното столче, при което: “НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”. Отново питам какъв е проблемът ПЪК СЕГА, а тя: “И’КАМ ПАПАМ НА ЗЕМЯТАААААААА”. Казах ѝ, че не може и че, ако иска да яде, ще яде на масата. Дадох ѝ избор даже – изобщо да не яде. Но тя беше категорично решила, че ще прави пикник в трапезарията. Накрая имаше компромис – яде на масата все пак, но на ДРУГ стол.
Има и още, разбира се, но хайде да не прекалявам.
За финал искам да споделя една тактика, която при нас работи доста успешно (поне за сега).
Примерна ситуация (работила е и в други на същия принцип):
Преди лягане – пижами облечени, зъби измити, в леглото сме вече, завити и четем книжки. Унася се дори, но изведнъж се сеща нещо, ококорва се, става рязко и казва: “И’КАМ ДОЛУ.” като има предвид, че иска да ходи на долния етаж. И връщане назад няма – става, тръгва, отваря вратата, ама не може, защото аз предварително съм я заключила (ха-ха!). Тя е готова да се тръшне, но аз ѝ казвам: “Долу вече е тъмно и няма никой”. Това обяснение, разбира се, ИЗОБЩО не помага и тя продължава да натиска бравата на заключената врата и да скандира, че иска долу. Тогава и аз се тръшвам и ѝ казвам: “И АЗ ИСКАМ ДОЛУУУ!” А тя се обръща към мен, идва, хваща ми лицето с двете си ръчички и ми казва абсолютно спокойно: “Не можеш идеш долу, мамоо.. долу няма никой!”
Шах и МАТ!
В този ред на мисли – понякога най-изнервящите моменти от живота на един родител се оказват (5 минути по-късно!) и най-забавните. Не ни остава нищо друго освен да бъдем една доза по-разбиращи, на моменти по-креативни и да прегръщаме детето след всяка подобна буря, за да знае то, че не е оплетено сам-само в тази паяжина от силни и до голяма степен нови за него емоции..
SmileValley 